Зелено

   В събота по това време още дояждах обедния си кренвирш.Беше изискано гарниран със зеле и фъстъци.Отдясно бе салфетката,върху която ехидно се мъдреше тризъба вилица.Чаят беше с лимонов сок,който ми наподобяваше на странност.

   Трябваше да приключа с обяда си и да вървя.Доста път ме чакаше и затова всичко в мен би трябвало да бъде нормално,но не и по начина,по който се сменяха провокациите в мен.

   Всичко се оцвети в зелено.Някой пак слага филтри на очите ми.Това не е маниакална депресия,както се мъчат да ми го натресат.Някой бе виновен и това не бях аз.Станах от стола и отидох до шкафчето.Захапах картоф вместо ябълка.Къде ли бе тя…?Поне да бе оцветена…

   Намерих я.Бе с дълга коса и правеше нещо подобно на усмивка.Не,не-това бе статуята на прабаба ми.Не можех да я открия.Цяла галерия от арки,сводове преминах,но навсякъде висяха същите,зелените.Очите им от време на време проблясваха като стъклени главички,на топлийки забодени през очите до централния мозък.Някои си присаждаха фосфор в мозъците,за да се забелязват.Досега видях четири,пет такива.

   Но къде бе тя?Някъде я бях виждал,но не мога да се сетя в кое измерение.Не си спомням.Забравих да взема „себе си" от масата,където обядвах.

   Цветовете са виновни.

   Когато бе жълто се радвах,че го има.Розовото бе топло.Бях щастлив.Червеното пулсираше.Трябваше да се връзвам с колче към земята,след като Я откриех,за да не ме отнасят пулсациите.Те бяха действително силни.Не зная как червеното се втечни.Не го усещах как става.Избледня.Въпреки това исках да си остана в червено.Бях се позапазил от промяната,стъпил върху едно камъче.Не исках да се измивам.Червеното беше още топло.

   Зеленината ме влудяваше.Отдавна вече съм превключил само на търсене.Трябваше да помисля.О,не-и мисълта бе на масата заедно със „себе си".

   Духаше силен вятър.Разпиляваше косата ми и хвърляше пясък в очите ми.Целият този спектакъл бе сътворен от Него.Сигурен съм в това.Той би направил всичко ,за да ми Я отнеме.Какво си мисли,че прави?!Крие ни в съскащата зеленина.

   Потърсих стъпките си.Празни отвори зееха след мен,а трябваше да направя още много,за да достигна…

   Зeленото все пак не е само зелено.Различните му нюанси говорят за различни неща.Тъкмо започнах да се ориентирам.Усетих нечие присъствие.То се носеше из зеленината.Нещо някъде пулсираше.Не вярвах това да бе резонанса от собствените ми пулсации.Беше ми толкова позната,но сякаш поизместена встрани,като настройка на радиопрограма.Когато исках да достигна до трептенето,всичко се хлъзваше по вероятната сфера,с която бе защитено.

   Не исках да вярвам,че няма смисъл.Това не бе същността ми,но то просто така се получаваше.Всичко изчезна и отново избледня.Настъпи глуха тишина.Само неравното,наподобяващо куцане на крайниците ми пращеше отдолу.

   Според преданията сега трябваше да дойде „синьото",а след това „черното".Това.казват, е съдбата на безпътните.Какво да правя?Защо не взех „себе си"?!Сигурно щеше да ми каже…

   Аз сам не знаех.Спрях,огледах се,ослушах се и седнах за известно време.Имах нужда от почивка.

19.12.1997 г

Тетевен