Мрак

  В навечерието виждаш само тъмнина,само черен мрак,без изход.Черен ,непрогледен мрак,като събран от всички мрачни и зловещи кътчета на тази Земя.Мрак,непрогледен мрак…Озърташ се,опипваш глухо тъмнината,опитвайки се да свикнеш с чернотата около себе си.Сам си,може би сам или поне не чуваш и не чувстваш нищо друго освен ударите на собственото си сърце-прибързани,уплашени,запоени в общия ритъм на страха от непознатото.Опитваш се да достигнеш до нещо,което да ти покаже,че не си сам,че си някъде,но не усещаш нищо близо до себе си,освен коравата земя под краката.Опитваш се да станеш,да тръгнеш,но не достигаш нищо.Навсякъде е празно и пусто…Падаш,докосваш единствената твърдина под краката си,единственото отчасти познато нещо.Опитваш се да я обгърнеш с ръце.Търсиш края на тази нескончаема шир.Навсякъде равно и пусто,безкрайно и зловещо.Мисълта е объркана,няма те,къде си,защо си?Сам сред тъмнината,са,м сред пустинята,сред глухия хаос на неизвестното.Терорът на безкрайността се стоварва с огромна сила върху плещите ти и вакумната подтиснатост те кара да изревеш от болка.Смазан от времето,от необятността и от нестихващото чувство за нищета,прегъваш тялото си и усещайки топлината му,заспиваш дълбок сън,а пред очите ти минават петната от живота обезличили твоето собствено аз.