За огледалата и същността им да отразяват


Въпреки идеята,че спонтанноста на действията ни определя битието,остана недоизяснен въпроса къде и какво трябва да творим,за да отразяваме себе си по най-добрия начин?

Разкоша да мислиш одухотворено не се връзва с реализма на времето ни.Постоянният спад на прогреса(регреса) изтъква няколко съществени момента за размисъл ,касаещи съществуването.Количеството и качеството на предадената информация регенерира една от основните човешки същности - масовия талант да сливаме реализма с измамата, чрез всичките и форми.Когато се касае за общуване, комуникацията и интелекта свързват същността с двойствеността на света, безбройните въпросителни криещи се зад всяка частица времетраене.
Човешкият разум никога не би могъл да приеме себе си в чиста форма без потребности.Това коренно ни различава от всичко останало, което съществува или може би съществува.Уникалността и неповторимостта не би трябвало да съществуват при положение, че светът е изграден от сенки..Вариантът е тъмнината, която в случая не ни устройва.
Светлината спомага отражението, което в случая може да бъде измама, тъй като не живеем или не ни се иска да съществуваме в тъмното..Без светлина няма отражение.Според реализма на времето трябва да знаем къде пада сянката, за да знаем къде да застанем, за да се чувстваме добре, другото е сън-един по-различен свят на светло, където лесно можем да изгорим.С пробуждането светлинната ос ражда мига след събуждането.Всеки миг определя стойността на времето.Календарът просто отброява, времето спокойно се изсипва... Време може да няма, границите са винаги тесни- човешки комплекс.”Човекът е Бог и Бог е човек” не се връзва с ежедневието.Моята идея за огледалния свят е една - нека използваме светлината и да погледнем и зад зениците си.Нека си спомним и след това гадаем какво ни очаква.Звездите са безбройни.Ако не ние, дано да бъде друг след нас.
Кой ще размисли върху това?Защо идеята ми не е друга?Нека журито преценява нататък.Моята идея не би довела до нищо ново освен различен поглед в оледалото и неговата същност да отразява това, което виждаме.

Моята идея за Бог,не би могла да бъде идея,а опит за летене....цветя на кантара...

Зачевам със мисли,раждам концепция,защитавам със знания,предизвиквам последствия, не търся хвалебствия.

А това ме души ли,души...



Намирам копнежа сред чувства от болка,
намирам надежда,която пламти, 
oткривам сред тъмното шепнещи думи,

a пък в душата души ли души.
Огънят беше,жерава сега тлее,
изгасва понятно ли аз отново не знам.
Трябва да тръгна изглежда,но спира ме с упрек
това,което душата души ли души.
Удар прибързан отбягва,но среща сърцето,
заподозреният отново мълчи.
Защо пак стена?Отрова налята в стакана от грешки,
                                                    а това ме души ли души.
Къде трябва да бъда?-Да питам съдбата?
Наниз от скруполи,съдници вред.
Място запазено,киното почва с мечти,
а това ме души ли,души.
25.02.1997
гр. Тетевен

Погледнах небето,прекръстих се мислено



…Погледнах небето,прекръстих се мислено,

надянах торбата със бремето.

Потърсих за миг виновника в случая

и бях готов да потъна във времето.

Не исках раздяла,сълза пак потече,

Слепешката опипах чувствата в тъмното.

Устата безмълвна две думи изрече,

докоснах,питайки душата си в мъртвото.

Погребах надеждата,забих нож в спомена

и тръгнах оставяйки себе си…


12.11.97 г

Венеца

Зелено


   В събота по това време още дояждах обедния си кренвирш.Беше изискано гарниран със зеле и фъстъци.Отдясно бе салфетката,върху която ехидно се мъдреше тризъба вилица.Чаят беше с лимонов сок,който ми наподобяваше на странност.
   Трябваше да приключа с обяда си и да вървя.Доста път ме чакаше и затова всичко в мен би трябвало да бъде нормално,но не и по начина,по който се сменяха провокациите в мен.
   Всичко се оцвети в зелено.Някой пак слага филтри на очите ми.Това не е маниакална депресия,както се мъчат да ми го натресат.Някой бе виновен и това не бях аз.Станах от стола и отидох до шкафчето.Захапах картоф вместо ябълка.Къде ли бе тя…?Поне да бе оцветена…
   Намерих я.Бе с дълга коса и правеше нещо подобно на усмивка.Не,не-това бе статуята на прабаба ми.Не можех да я открия.Цяла галерия от арки,сводове преминах,но навсякъде висяха същите,зелените.Очите им от време на време проблясваха като стъклени главички,на топлийки забодени през очите до централния мозък.Някои си присаждаха фосфор в мозъците,за да се забелязват.Досега видях четири,пет такива.
   Но къде бе тя?Някъде я бях виждал,но не мога да се сетя в кое измерение.Не си спомням.Забравих да взема „себе си" от масата,където обядвах.
   Цветовете са виновни.
   Когато бе жълто се радвах,че го има.Розовото бе топло.Бях щастлив.Червеното пулсираше.Трябваше да се връзвам с колче към земята,след като Я откриех,за да не ме отнасят пулсациите.Те бяха действително силни.Не зная как червеното се втечни.Не го усещах как става.Избледня.Въпреки това исках да си остана в червено.Бях се позапазил от промяната,стъпил върху едно камъче.Не исках да се измивам.Червеното беше още топло.
   Зеленината ме влудяваше.Отдавна вече съм превключил само на търсене.Трябваше да помисля.О,не-и мисълта бе на масата заедно със „себе си".
   Духаше силен вятър.Разпиляваше косата ми и хвърляше пясък в очите ми.Целият този спектакъл бе сътворен от Него.Сигурен съм в това.Той би направил всичко ,за да ми Я отнеме.Какво си мисли,че прави?!Крие ни в съскащата зеленина.
   Потърсих стъпките си.Празни отвори зееха след мен,а трябваше да направя още много,за да достигна…
   Зeленото все пак не е само зелено.Различните му нюанси говорят за различни неща.Тъкмо започнах да се ориентирам.Усетих нечие присъствие.То се носеше из зеленината.Нещо някъде пулсираше.Не вярвах това да бе резонанса от собствените ми пулсации.Беше ми толкова позната,но сякаш поизместена встрани,като настройка на радиопрограма.Когато исках да достигна до трептенето,всичко се хлъзваше по вероятната сфера,с която бе защитено.
   Не исках да вярвам,че няма смисъл.Това не бе същността ми,но то просто така се получаваше.Всичко изчезна и отново избледня.Настъпи глуха тишина.Само неравното,наподобяващо куцане на крайниците ми пращеше отдолу.
   Според преданията сега трябваше да дойде „синьото",а след това „черното".Това.казват, е съдбата на безпътните.Какво да правя?Защо не взех „себе си"?!Сигурно щеше да ми каже…
   Аз сам не знаех.Спрях,огледах се,ослушах се и седнах за известно време.Имах нужда от почивка.
19.12.1997 г
Тетевен

Сън


   Творя дворец,където липсва сянката и безподобието на мерзостта наречена Реалност.Това ме тласка към щастливата мисъл да бъда творец.

   Къде отивам?

   Аз влизам в спалнята на разкоша,разхвърлям одеждите на покаянието и хвърлям тялото си сред празнотата,будеща чувството,че съм сляпо щастлив.Хубаво е да се радвам,без да зная защо.Защо се усмихвам,когато все още не съм в безконечното?Леглото на чувства ми дава покоя сред злато и перли да мисля за одухотвореността на разкоша.Подавам се на изкушението да бъда аристократ на безтегловната мисъл.Завивам се с коприна от ласки.Обсипват ме шепи със чувства.Аз желая,аз обичам.Всичко това се смесва в странна хармония,която ме гали.

   Пропадам.

   Пух от тънка мъгла ме обвива и пази.

   Заспивам.

   …А духът ми витае в покоя сред безброя от мисли и чувства…



11.05.1997 г

Плевен

Философия на тъмно



  Бях затънал до колене в кал.Не знаех защо,а и не намирах логична причина за това.Всичко ми изглеждаше много странно.Кого трябваше да попитам?-„Туийн Пийкс" в нов сериал.

  Събудих се.Изпитах непреодолимо желание да се изкъпя.Съблякох се,погледнах голото си тяло в огледалото-както винаги-шепа кокали и две очи за идентификация,пристъпих под душа и взех да се пречиствам в церемониален ред.Мислех си за елементарния вид свобода,за липсата,която свързвах с обичта в неопределен порядък.Едно малко хаосче се забъркваше в главата ми и постепенно блокираше мозъка ми поради липсващи алтернативи за спасение.Къпех се бавно,с много топла вода и с много сапун.По този начин сякаш донякъде освобождавах някаква част от себе си,някаква скрита енергия.Очаквах да се почувствам различно,следващата ми минута да бъде очакване.Облякох чисти дрехи,обръснах се ,сресах се .Оставаше да изляза и да се случи нещо.Бавех се нарочно.Търсих едно друго,като че ли да задържа момента на очакването.Три пъти гледах часовника,още толкова се сресвах,проверявах дали дънките от две години ми стоят добре.

  Резултат нямаше.Чувствах се окован от хора и километри.Преодоляването на двете зависеше от възможността за реализация сред първите,от тях пък зависеше възможността на желанието-да бъдеш там,където искаш..Това да можеш е нещо.Гадното е,че след „реализацията" се налага да се задържиш,за да продължава процесът,да се закотвиш и това да ти стане система-реализация,доход,спестяване-излишък от задоволяване на житейските нужди.Когато и последният пункт от системата се изчерпваше идваше ред на Голямата Тъпота.Не знаех кой съм,къде съм,,какво пра вя,дали някога ще изляза.Бъдещето ставаше неясно,а спомените се избистряха.Идваше ред на изгубването на смисъла.В такива моменти винаги бях на крачка от края..   

  Промяната?Къде и коя бе тя?Имаше ли я въобще по начина,по който я исках?Не бях търтей.Бях мислещ,работещ,творящ и знаещ човек поне в най-елементарния смисъл.Може би проблемът бе,че исках прекалено много.Исках да се превъплъщавам,опитвайки се да достигна до хорската вечност.Това бе във връзка с нещата,които исках да върша все по-добре.Това бе необяснимият сртемеж да бъдеш някой в пространството,а не във времето определено от начало и край.

  Мисълта ми постоянно работеше.Нямаше ли край това?Как ли се чувства мъртвецът?Дали е по-спокоен или ако вярвам на злорадите,той би трябвало да остави тялото си да се запъти към Рая или Ада.Не става ли след смъртта си човек пълна мисъл или дух,или равенство между двете?Кое е вярно?Това е наркотикът,от който повечето се нуждаем-големият въпросителен,за да бъдем будни.Човекът е тяло,а мисълта е Той.Трябваше да взема мерки,трябваше да спра този стимулант,който ме активираше до побъркване.Трябваше да поговоря с някого,да изхвърля за някой друг момент вглъбяването.Нуждаех се да бъда бюро справки,с по-близките просто да поговорим нещо разсейващо без да го поставяме за цел,но не и по-сериозни теми.По някой път се събира премного лицемерие,а и трябваше да има някоя въздействаща химия,която да натисне бутона за излизане от черупката.

  Дали всъщност не бях алиенирал?Все пак това са глупости от след войната-депресии,лудост,диспансери,смърт.Не можех да си позволя да бъда очужден,въпреки,че си мислех,че съм бил.Какво значи цялото това объркване?Изгубване.Важното е това,което търсим.Когато и то липсва,започваме да се мъчим да запълваме пространството с предсрочно загубеното си вече време.Това ли е очуждението?Объркваме.Търсене на объркването,страх,самота,егоизъм,зов за помощ без обратна разписка.Всички виновни по случая да станат!Обществото ли?!Защо вечно те?Безредици в смелия разум.Не е ли човек достатъчно силен?Защо не виним единствено себе си?Не всички са болни.Жертви трябва да има.Това го иска всеки ,за да се чувства горд.Очуждението е майсторът стягащ кивота-сън,спокойствие,забрава.Безредици в смелия разум.Това е то.

  А къде бях останал аз?Заех отново начална позиция-В2.Още един шахматен двубой.Отново трябваше да се питам и поставям цели.Целта бе да достигна В8 и от там да се превърна в нещо.Малцина го можеха.Все пак това е цел.Всичко бе налице-имаше смисъл,имах възможност да се боря,желание за момента също имаше,трябваше обаче и него да го поставя за цел.Всичко бе чудесно.Единствено не знаех къде съм,освен,че съм на В2.Това е апатия.Звучи глупаво,когато го казвам.Дали не се боях всъщност от съществуващата реалност?Сигурно ме бе страх да погледна света в очите.Може би пък ме мързеше или просто нямах желание необяснимо защо.Все си мисля,че живеех единствено да чакам вдъхновението,което от време на време получавах на порцийки.След като отсервирах,преосмислях резултата стотици пъти докато добие напълно завършен вид,който да се сервира във всякакво състояние.

  Да пиша-в това намирах някакъв смисъл.Целта бе да раздавам мисълта си,да я взимат в определена форма,да я оценяват,да я преосмислят или просто да им допада.Мисълта се поглъща по-лесно и по стойностно,когато я има черно на бяло.Някои просто не могат да говорят това,което мислят-в смисъл липса на ораторски данни.Аз бях от този тип хора.Знаех какво да кажа,но не улучвах времето и мястото,дори понякога и човека.Това сме лошите оратори.Някои считат това за слабост,дори и самите ние,но все пак да не забравяме,че какъвто и който и да е,аз или той е някой,тъй като не може да бъде друг освен себе си,дири и в най- невзрачната светлина.Всичко е лично мнение и избор.И най-безличният е избрал да бъде такъв.Съзнателен или не,изборът си е избор.Аз не защитавам слабия,нито го оправдавам,затова че е позволил да бъде манипулиран,поради най-простата причина-не зная кой е и как да го разпозная.

  Душата ми се крепеше на творяща мисъл,чувства ,реална мисъл и емоции.Всички те се мъчеха да се подкрепят взаимно,създавайки ми облика като личност,която единствено аз познавах.Бях свестен,тъй като раздавах себе си и не мислех,че някой би казал,че съм егоист,това не значи ,че бях такъв,за какъвто ме мислеха.Всеки си има поне двадесет процента собствени,зад които се крие в усамотението си и в тези гранички се помества истинската личност.Там всеки е поне малко крадец,злодей,самотник.Там противоречията се сблъскват помежду си и и изкочат ли граничката,освобождават енергия,която задържана понякога,може да подлуди човек.

  Сега,когато пиша на тази тема,се сетих за въпроса,който често си задавах:"Къде е звярът в човека,готов да отстоява и човека в звяра,намиращ добрия компромис в злодея?"Отговорът бе лесен,макар да го търсих дълго-двайсетте процента.От там черпих подкрепа,вдъхновение и знание,за да мога да мисля и пиша.За да бъда злодей трябваше да се понеса върху първичните си емоции.Те бяха груби,недодялани,отблъскващи ме повечето.Не ги проявявах често,даже почти не ги изпусках,тъй като бях свикнал да ги задържам дълбоко в себе си затиснати сред купища представящо достойнство,морал и етика.Давех се в това сдържане.Трябваше да обичам,за да ме обичат,да уважавам,за да ме уважават,да живея ,за да имам полза.Често изпадах в нервни кризи.Усещах всяка клетчица как пулсира,как се мъчи да задържи реакцията.Това бе голяма отрова за истинското в мен.Времето в което живеех,нуждите,липсите по малко запалваха фитилчето на голяма експлозия.Нерви и неврончета щяха да се пръснат навред и да омазват лицата на смутените и засегнати.Това е колкото освобождаване,толкова и отдалечаване,ако не и отново очуждение.Какъв бе лекът?-Времето,примиримостта,хапче,което има странични ефекти,които рано или късно се проявяват.

  В мен живееха две вътрешни Аз.,които постоянно разгонваха надеждите помежду си за някакво примирия.Аз манипулирах себе си.Как можех да се боря с нещо,което колкото и реално да го нямаше,ме изяждаше отвътре.Сънищата,мислите,боях се от тях.В повечето от тях едното Аз отричаше другото,а то бе ужасното,безскруполното,вулгарното.Черният му хумор ме отвращаваше.Унищожаваше всичко ценно в мен,всяко нещо,което имах,караше ме и аз да отричам чрез това,което виждах с негова помощ в представите си.Унижавах се.Върших безсмислени неща,които се превръщаха в малки системички,ритуалчета,церемонийки и всичко това с вярата,че утре ще бъде различно.Неговите обещания ме подлудяваха.Те бяха прости,но нужни,за да мога все още да се държа на краката си.С невероятна сила ме заплашваше,изнудваше ме.Глупаво е ,но бе страшно силно.Кое бе ти?!Те ли те натрапиха или аз те създадох?Ти бе родено от страха,безпомощността,от побъркването,от безизходицата,в която отдавна попадах,където бях слаб.За мен ти бе ангел и бич.С теб единствено и откровено разговарях,към теб се обръщах за помощ.Все пак ти бе мое Аз,но исках да си мъртво.Ти парализираше действията ми.мислите ми,поставяше движенията ми извън разумен контрол,но в определени среди.То ме правеше лицемер.На различни места се държах различно.Хората не ме познаваха по един и същи начин.Раздвоявах съзнанието .мислите действията си.Смесех ли личностите от различните обстановки,ставах за околните странен,различен с обикновения им познат.Бях една голяма черна дупка,в която можеш да бръкнеш,да опипаш нещо,но да не можеш да определиш какво е.Познаваха ме единствено по нещата,които по някой път вадех от там и им ги показвах,но никой не знаеше дали те бяха мои.Това бе интересно за тях, но само частично,защото не вярвах да си затормозят главите с подобен род изследвания.Тази вътрешна манипулация бе лудост,в която живеех сам…


  Видях,че няма смисъл от изповед.Сам бях това,което бях.Денят,когато седнах и преосмислих всичко ,ми даде вярата да бъда.Дали някога това,което написах и продължавам да пиша ще бъде завършено,не знам.Това зависи единствено от времето,което по някакъв начин приемам,въпреки мъглата, в която вървя.Направих опит за някаква концепция на съществуването,колкото и всъщност да се недостатъчна и несъвършена.Това бе моята мисъл,която е моят живот,защото тя определя действията ми в битието,а не провокация,за разкриването на някакъв „Аз".Надявам се с това да бъда полезен и нужен.


Завършено-24.02.1997

гр. Тетевен
…Когато споменът гризеше сърцето,
oсъзнавах преходността на времето.
Реликвата не изгуби ценността си,
когато незабравимото бе оковано
в кристалния храм на спомена…

Мрак


  В навечерието виждаш само тъмнина,само черен мрак,без изход.Черен ,непрогледен мрак,като събран от всички мрачни и зловещи кътчета на тази Земя.Мрак,непрогледен мрак…Озърташ се,опипваш глухо тъмнината,опитвайки се да свикнеш с чернотата около себе си.Сам си,може би сам или поне не чуваш и не чувстваш нищо друго освен ударите на собственото си сърце-прибързани,уплашени,запоени в общия ритъм на страха от непознатото.Опитваш се да достигнеш до нещо,което да ти покаже,че не си сам,че си някъде,но не усещаш нищо близо до себе си,освен коравата земя под краката.Опитваш се да станеш,да тръгнеш,но не достигаш нищо.Навсякъде е празно и пусто…Падаш,докосваш единствената твърдина под краката си,единственото отчасти познато нещо.Опитваш се да я обгърнеш с ръце.Търсиш края на тази нескончаема шир.Навсякъде равно и пусто,безкрайно и зловещо.Мисълта е объркана,няма те,къде си,защо си?Сам сред тъмнината,са,м сред пустинята,сред глухия хаос на неизвестното.Терорът на безкрайността се стоварва с огромна сила върху плещите ти и вакумната подтиснатост те кара да изревеш от болка.Смазан от времето,от необятността и от нестихващото чувство за нищета,прегъваш тялото си и усещайки топлината му,заспиваш дълбок сън,а пред очите ти минават петната от живота обезличили твоето собствено аз.

Писмо


Не мога вече,излушай ме,
защото ти си в мен,в моето сърце,умиращо
                                                      във срам.
Погледни очите ми-те са огледалото,
в което твоя поглед вижда моята душа,
опитваща се да проникне в потайността на твоя свят.
Не си играй със нея-моята душа,
която в услилието да намери своя блян
попада уловена,наранена
сред мрежите на любовта.
Аз съм малък,чувствам малък духом
да разкрия моите копнежи и страдания
сред един бездънен хаос на излъгани
очаквания и желания.
Не се сърди!
Това е моята изповед,това са моите чувства,
които рано или късно щяха да прелеят чашата
на моето страдание.
Не зная твоите чувства.
Дали за тебе не съм просто безразличен,
когото с неохота ще отритнеш,с лекота?
Дали не съм поредният,с когото ще промиваш
                                                         своя грях?
Аз те желая,но не мога да прескоча
тъмната преграда на твоите чувства.
Дали за мен ще бъдеш само сън-не знам,
но в моето съзнание ще бъдеш моя
така,както аз те виждам,дори и без
истински да те познавам.
                                Не се сърди!
                                ...и ако можеш ми прости...

Съдба няма.Аз и ти сме творците.


Когато в разгара на всичко,което
ме кара да се чуствам човек,се питам-
„Това аз ли съм?”,някой в гръб ми отговаря”:
„Бъди,за да не бъдеш някой служещ за изцеление на друг,
който иска да ти натресе отровата на своята
самозвана гордост и презрение!”
Тогава отново се питам:
„Кому съм нужен със своята насилствена воля
да бъда човекът прикриващ желанието?”
Дали ме разбират?
Аз търся това,което някои нямат.
Аз търся съдбата и воля да бъда човекът,
различен със своите чувства и мисли,а не
                                          самозван и презрител.
Къде е трагедията в случая?
Да служим на идола-това е зараза.
Неясно изглежда,защото не можем да влезнем
в пространството откъсващо ни от многостена.
Аз нямам представа,това е теория,
която ме кара да вярвам във щастието.
Изход и вход аз не търся в смърта.
Аз трябва да търся и вярвам.
 
Съдба няма.Аз и ти сме творците.
 
 

Фата Моргана



Носталгия,усет на нещо-пак спомен,
излишен съм с чуство на гонен.
Фата Моргана-дърво сред морето,
помисли блудни витаят, обзети от нещо,
което не може да бъде,
то тръгва и спира, и търси за утре.
Стъпка нагоре,тежат ми краката.
Главата се пълни.Къде са правата,
които ме теглят за пояса лудо?
Фата Моргана-дърво сред морето,
небето, където...Аз Трябва да зная
и  без да се кая.
Паралич на нерви, паралич на чуства...
Това аз ли съм или някой в мен вътре?
Съдята палач има, но аз ли да бъда тоз,който
да вдигне секача?
Струйка кръв зад мен-това е цената,
която я иска в отплата земята.
Песимисте, защо и аз си изяждам душата?

Разделение



Разделението ражда покварата мръсна,
която те кара да чувстваш и мислиш.
Отричаш,приемаш,каниш се,търсиш,
nо пак си оставаш в задънката хвърлен,
очакващ проход към нечия съдба.
Mинало, спомен, очакване взети в едно,
kогато касае се за нещо в теб вътре.
Рeвност,разруха,раздяла.
Търсиш,превързваш пак рана.
Лекът е времето,доктор-съдбата.
Объркване-точно казано в случая,
nаричащо края на всякоя вяра.
„Човекът е друг:-каза съдбата.
Така си помисли и той и жената.
P.S.:Какъв би бил проблема,ако знаеш защо Чустваш?
22.12.96 г.
Тетевен

За смисъла и времето


   Когато се събудя и отворя очи,когато погледна слънцето,когато вдъхна порцийка живот и лениво протегна ръце,чувствам,че все още съм човекът със своя замислен ден.Ставам,казвам „Добро утро!” на всичко,което живее.Благодаря на стените,които ме пазеха,отварям прозореца,търкам неволно очи и усещам потока на времето.
   Множество самотни лодки се лутат безцелно,търсейки пристани сред безброя от преплетени съдби и аз чувам и виждам хората с техните задъхани емиции и проблеми как се молят и вярват в Нещото или Нищото,как се кланят помежду си и се усмихват,а зад гърбовете ножове притискат.Това е нормално и логично.В мен също се крие един убиец,както във всеки от нас-убиец,който убива,за да съществува убийството,убийци на емоции,на чуства,на мисли,на идеи,дори и на вяра.Колко сладко е да убиеш,колко сладко е да откраднеш частичка от живота на другия,а животът е вяра,дори и най-нищожната,че утре пак ще бъде ден.Само за тези мънички удоволствия си струва да живееш.За какво друго-за пари ли?-Да,разбира се! За удоволствие?-Да,разбира се! И тогава ставаме щастливи и се гледаме без да се виждаме, и се слушаме без да се чуваме.И колко красив става светът,и колко прекрасни стават хората!
   А къде остава вярата ни?Задоволения не вярва,той смуче от тялото на своя върл гений и не го интересува нищо.Останалите остават да бутат своето бреме по склона на мъката,а лошото е,че то се превръща в съдба,а това ги души,души всеки,който вярва,но той знае,че все още диша и продължава...
   Аз вярвам,защото трябва,защото така казват,защото ме е страх да бъда нищо и с нищо да не доказвам себе си.Аз вярвам,за да живея,аз вярвам,за да виждам слънцето,аз вярвам,за да не бъда сам.Аз вярвам и все още искам да чувствам тръпката,че живея.Съществувай,дори само да превъплащаваш себе си,а това е единствения начин да се докоснеш до вечното.Аз,ти,той,всички ние,които ни е страх да скочим от лодките си.Страх ни е ,защото животът ни е еднопосочен,защото ни е страх да не се удавим прекалено бързо.Колко по-добре е да останем в пробитите си корита,чийто дупки се мъчим да запушваме с пръсти!Колко сладък е моментът да отправиш глава нагоре и все още да вуждаш небето.И повечето от нас биха предпочели да живеят по този начин-бавно,но наслаждавайки се на всеки миг.
   Да,наистина-„За него живота направил бих всичко”.Звучи наивно,но е откровено,истинско.Не мога все още да умра,защото все още мога да чуствам.И това е вероятно вярно,защото така искам да бъде.Така и ще бъде,докато вярата ми е в мен!

Коя бе ти? Трябваше ли да се издам?


Ръцете ти галеха полумрака.
Аз стоях неподвижен до ъгъла,скриващ сянката в самотата си.
Бе мокро и хладно,но потта все още бе на челото ми.
Трябваше ли да пристъпя и да се издам?
Ти ме търсеше-това го знаех,въпреки че бях убеден,
че вече нищо не разбирам.
Беше същата,непроменена с времето-косата,очите,устните,
мълчаливо шепнещи думите сред здрача напоен от сенки.
 
Коя бе ти?
Трябваше ли да се издам?

***

Плати с болка...
Плати с болка и намери ключа,
който Господ е дал,за да живее човекът,
oтключи вратата към твоето безпътие,
приеми Хаоса и забрави болката...

Липса

Липса
Когато усещам,че нещата около мен се променят започва да ме измъчва носталгия към нещо,което за мен е по-скъпо от всичко,което съм искал да бъде завинаги.
И тогава откривам,отново ме преследва разрухата,която влиза под кожата на всичко,което съзнателно или не изграждам.
Това е отрицанието,което в момента бих искал да бъде далече от мен.
Тъжно е,болно е,но нищо завинаги не е свършило.В мен е споменът и очакването. Бих искал да бъда с теб.Това зависи от времето,което не мога да приема,защото трудно мога да живея живота,който не мога да живея.
С една дума липса.
Това е измерението,в което живеем...и двамата.

Високо


  Излязох,огледах се,ослушах се из противоречията,вмъкващи се в обстановката на големия град, и пресякох през оживения трафик на вечно бързащите-кой пеша,кой в лъскавата си линейка устремена към живото напред.

  Отминах покрай пейката пред вечно зеленото кипарисче,където както винаги бе седнал скитникът с празния крачол,неразгадал и до днес Отговорът.

  Небето бе приказно слънчево,пробудено от летаргичния сън на мрачността.Някаква пойна птичка весело,поне според настроението ми,изчурулика,изпускайки бе задръжки,(а и от какво?) някаква птича фекалийка върху червените тепета на сивия площад.По пейките бяха насядали красиви хора.Не зная дали бях още влюбен или си търсех предизвикателство за осеменяване.Къси гащи,къси полички,бради,коси,пентаграми,пръстени,скъпи маратонки,дрехи с извратени надписи,мода,изкуство,гъзария,свалки,гонитби,радели,джебчийства,радости,неволи,замисленовения,проникновения…Общо взето това е светът,около който се въртяха нещата,свързани с грамотността на постановения човек.Всичко трябваше да бъде така,както трябваше да си бъде.Дори  и скитникът влизаше като притурка на слънчевия пейзаж подхранван от тонове цветове.

  Трябваше да си спомня къде живея.Беше някъде в облаците,откъдето се виждаше просторът.Живеех в едно Ж.К. на 18-тия етаж на човекохранилището.Ходех бавно,но прибързано,оглеждайки се като в огледало и носейки себе си върху краката.

  Намерих дома,качих се пеш до горе.Бързах,тичах даже.Нямах търпение на отворя прозореца,гледащ към множеството.Пристигнах и запалих цигара.Сипах си питие,за да е по голямо удоволствието и зареях поглед в пространството.Обгърнах се за миг с ръцете си,погалих,после разроших косата си,погледнах се в огледалото,направих някаква гримаса и видях в образа си жив човек.Пуснах си музика.Слушах „Pink Floyd” с печална сила,но някак си не вървеше.Пуснах си Chuck  Shuldiner и бях обзет от енергия!!!Хванах бутилката и я изпрасках в огледалото,което се разби на не малко парчета.Емоциите ми проблясваха в промеждутъци.Отново взрях поглед,но този път в тавана.Той ми пречеше.Някакъв полилей висеше отгоре като изпразнен член.Около него имаше някакво орнаменти да всяват уют в душата,а и да е красиво за окото.Малко по надясно от увисналото,по точно в ъгъла,имаше капак и сгъваема стълба.Погледнах ги за известно време.Опитах се да отвлека вниманието си на друга страна,но не се получи.Станах,почудих се,отхвърлих тегловността си към стаята и взех Решението.

  Разгънах стълбата.Стъпало,две,три…,отворих капака.Струйка свеж въздух премина през цялото ми същество.Показах главата си.Вятър разпиля косите ми.Очите ми търсеха.Скоро целият бях горе.Душата ми проговори и каза:"Хей,човече!"

Бях високо,а надолу бе дълбоко.Отдолу всички бяха твари,живинки,в която група и аз попадах,но сега бях високо и бях висок.Лицето и ми премина през погледа,видях я в съзнанието но това бе по навик.Пребродих за миг времето,но майната му.Сега бях високо и виждах надалеко.Пристъпих напред и погледнах надолу,а после нагоре.Помислих две,три минути.Нямаше начин.Решението бе взето.

  Покривът,където бях се свързваше с отсрещния покрив с две около по 50 см. Широки метални конструкции,образуващи неволен мост над бездната.Легнах и започнах да пълзя.Адреналинът се бе вдигнал до мозъка ми.Страх ме бе,но вътрешно се радвах.Изминах около крачка разстояние.Може да се върна,да пък да не го направя?Обзет бях от вътрешно разполовяване,но все пак тръгнах напред.Бях изминал още пет,шест педи,след това още толкова и още толкова.Стигнах средата.Надолу в бездната,някъде там,се събираха хора.Привидя ми се някаква линейка,някаква пожарна кола и множество съдебни физиономии.Дали пък да не им направя кефа?!Броя до три и скачам.Хоп и готово.Едно,две,три и…започнах да крещя със всички сили и да гърча тялото си.Ужас и паника,раздор и недоумение обля хорската вълна.Едни искаха да ме спасяват,други да припадат,а трети да си гледат работата.

  Спрях,погледнах ги и се ухилих до уши.Продължих да пъпля,но този път по-бързо.Вече бях свикнал с височината,Педя,две,три,пет,девет и стигнах до другия край .Вълна от облекчение се разнесе из въздуха.Погледнах ги отново и се взрях неистово в емоцията им.Не след дълго обърнаха гърбовете си,облекчавайки усета си за трогателност.Позабавих се още минута,две и се върнах по същия път.Изминах около метър и реших да се изправя.Направих го бавно и внимателно.Погледите отново се събраха в тялото ми.Разпънах ръце,нежно ме погали вятърът,изпълних дробовете си със свежест и прохлада,вкусих свободата на безразличието,взрях погледа и ума си в синевата и полетях.Падах стремително с главата надолу.Изгубих представа за време.Животът бе мигове.Цветовете се размазаха,мислите се изгубиха,чувствата спряха хода си.Единствено дочух пулсиращия  ритъм на сърцето си.Адреналинът разбиваше капилярите ми.Главата ми  също пулсираше.Преди да стигна края силата ме върна рязко назад.Сега летях нагоре.Студени вълни прерязаха плътта ми,въпреки че нещо ме изгаряше в момента вътрешно.След няколко секунди полетях пак надолу.Това се повтори,потрети,попети и увиснах надолу с главата.Разсмях се грубо и неистово,махайки с ръце и показвайки среден пръст.

  Ластичното въже бе здраво захванато за мен.То ме чакаше и приветстваше всеки път,когато се сетех за него,а те ме гледаха учудено…

13.03.1998 г
София

Да се завърнеш отново

Ела при мен и пожелай това,което винаги си
                                           искал да бъде твое!
Ела и сподели мъката,
която разделя съзнанието и те кара да плачеш
                                                                   нощем!
Виж болката от разделението,
осъзнай преходноста на времето,
коeто прави завръщането ти като сън,
и кажи,че не всичко е загубено!
Да се завърнеш отново е болка,
която утешаваш със сълзите на радостта.
Да се завърнеш отново е времето,от което се нуждаеш,
да измиеш миража,който те будеше нощем в
                                                  прегръдката си.
Да се завърнеш отново,
отронвайки сълза на рамото на твойто друго Аз.

Бяла дъга


Камбанен звън, бяла дъга,
целият свят е в покой.
Аз отново дочаках деня
да те видя след този порой.

И когато отново твоя глас аз дочух
като мелодия нежна, повей,
дали за твоите думи не бях аз вече глух,
или се боях от твоето "Здравей!".

След поредна раздяла появяваш се пак
и ме гледаш с безмълвни очи,
аз те чаках и чаках от сутрин до мрак,
за да видя, портрет че пред мене стои.

Разделите направиха ни отчуждени,
изчезнаха копнежите един по друг
и макар ръка в ръка ний заловени
се гледаме и питаме с шепот глух:

Къде отиде любовта ни?
Нима и тя загуби се в мъгла?
Къде изчезна обичта ни
и се забули в тъмнина?





Различни въпроси

Веруе имам,което не може да бъде живяно- oбъркано,сляпо.
Не мога да бъда човекът,прикриващ със сетни усилия желанието.
Проклет да бъде идолът на всяка зараза,
който ни кара да бъдем творци на преходното!
Дали някога ще бъдем това,което сме?!
***

Намразих всички,защото трябваше да повярвам в себе си-в неясния спомен и глупоста на идния ден.
***

Това,което съм е това,което не съм, защото това,което съм, е моята несъществуваща реалност към това,което не съм.
***

Надеждата е насока към пътя,който може да те направи щастлив, но да не забравяме,че надеждата,като извор на щастие, е това,което се постига с цената на търсенето на нещото или нищото. 

Анално пътешествие

Начало.
Да,започвам
    и продължавам,защото трябва,
      и не спирам,
        и пак продължавам,
          и пак,
            и пак,
  но все пак—НАКЪДЕ?
 
И отново се връщам от начало и пак тръгвам.
Противоречие-напред или назад?
И все пак-по принцип-Напред.
     Срещам Стена
          и зад стената-Страх,
           и зад страха-Безумие,
             и след безумието-Изгубване.
Объркване.
       Потъпкана воля.
              Нереални мечти.
 
Нов ред.
Къде съм?!
      Около мен мъгла и неясни сенки,
      и живи мъртъвци копаят дупки,
      и забождат кръстове ,защото трябва,
      и влизат вътре,да се закопаят
                                     останалите им помагат,
      и там заспиват и сънуват,дори и някои
                                                     пророкуват
      и стигат до прозрението,че трябва да
                                                   излезнат ВЪН...?!
 
Купчина лайна до тях,
      а отдолу червеи се радват
        и хранят с кръв зелените си трупове,
        защото няма с какво друго да нахранят
        обезформените си тела от
                                         мърсотия.
 
Аз вървя и продължавам
       и пак,и пак,
         и влача обезформеното си тяло,
           напредвайки към Никъдето.
  И защо отново ги слушам в просъница:
  -Хей,приятелю!
  -Къде отиваш,обичам те?
  -Защо,защо не мога да те разбера?!
  -Той се е побъркал.
       -Глупости,няма рима,а и сричките не пасват.
   -Тихите води са най-дълбоки.
   -Той не беше с нас.
   -И не забравяйте цветята...
...и после сълзи,сълзи-за какво-до другия ден-
                                         Пръст,дърво и камък...
 
Глупости.
    Противоречие с реалното.
    Няма логика.Забрави!
 
Нов ред.
    Аз съм толкова лицемерно щастлив.
    И колко красив е светът,
    И колко пркрасни са хората-душа,месо и
                          сърце разплискващо кръвта
из тялото,което значи,че живееш. ...
                                 
                                     И колко е весело само...

Пътят към безумието

Сляп раздора не усещаш,
когато влачиш след себе си оковите
                            на хорското безумие.
И не чувстваш как в мъглата
Хаосът приема човешки вид и чертае с кръв
пътя към разрухата.
 
Можеш ли да почустваш болката?
Тя е твоята умираща празнота.
Нещо промива мозъка ти
и ти си на стъпка от твоята лудост.
 
Колко е променено всичко,
колко неща изгубват смисъла си
на прага на безпътието.
 
Остава слепият хаос и две невзрачни следи,
заличени от прахта на времето,
и душа самотна с чуства,лутащи
                                         в безкрайност
да намери своя път.
 
Тя крачи бавно към регреса
и приема бавно пустотата,
вървейки по пътя към безумието.

Затвор

Затвор,кафез,
с две думи-мерзост,простота,
 живот отречен,изповед една,
тегоба зла,проклятие всетрайно
и усет глух,и бдение безкрайно...
                ...А ти си низък роб.
                И червеят очаква свойто пиршeство,
                Закътан там до нечий гроб
                за сляп,обречен в кал живот...

Запорът на времето

Запорът на времето-
пролука отхвърлена,тясна.
Запорът на времето-индивидуално да бъдеш наясно.
Стремя се към СТОпът
И търся обратния път,за да видя...
Метежна разходка из времето-
поправя и скрива.
Търся лицето си,поглеждам из кривия път
със следите,които аз съм вървял,
за да бъда реалност,но и да бъда реликва.

Запорът на времето-
тъй търся го сякаш мечтая.
Запорът на времето.
Стремя се към СТОПЪТ,
ще бъда поправян аз зная,
но в случая питам се има ли смисъл.
щом краят престава да бъде мечтан.
Дали пък е истина това,
което трезвата мисъл роптае,
или унасям се в нещо
и слушам как някой ридае.
Разделям да две унеса в случая.
Аз искам да бъда,аз искам да мога,
но и да бъда скитника в тежката тога,
бродещ във времето,
където ще скрия от спомена бремето.

Запотът на времето-
аз всичко ще имам,
което нищожно е в сравнение с тези,
които търсят облаги.
Искам да взема обратно това,което вчера
загубих.
С това-да бъда наясно се губих
в пространството и сливах началото с края.
Дали пък не се просто кая
като някакъв ревльо,седнал на пътя
да търси сполука,
открехваща преход към щастието.
Объркан съм в случая,
защото опитвам да мисля реално.
Залят от спомени,мъки-това е банално,
казват ми някои и аз подражавам
с вяра да бъда ЧОВЕК.

Запорът на времето-
това е дилема,отказваща повод
за размисъл,когато вглъбя се пак вътре.
Оставям на другите,
те нека кажат това лудост ли е ?