Високо

  Излязох,огледах се,ослушах се из противоречията,вмъкващи се в обстановката на големия град, и пресякох през оживения трафик на вечно бързащите-кой пеша,кой в лъскавата си линейка устремена към живото напред.

  Отминах покрай пейката пред вечно зеленото кипарисче,където както винаги бе седнал скитникът с празния крачол,неразгадал и до днес Отговорът.

  Небето бе приказно слънчево,пробудено от летаргичния сън на мрачността.Някаква пойна птичка весело,поне според настроението ми,изчурулика,изпускайки бе задръжки,(а и от какво?) някаква птича фекалийка върху червените тепета на сивия площад.По пейките бяха насядали красиви хора.Не зная дали бях още влюбен или си търсех предизвикателство за осеменяване.Къси гащи,къси полички,бради,коси,пентаграми,пръстени,скъпи маратонки,дрехи с извратени надписи,мода,изкуство,гъзария,свалки,гонитби,радели,джебчийства,радости,неволи,замисленовения,проникновения…Общо взето това е светът,около който се въртяха нещата,свързани с грамотността на постановения човек.Всичко трябваше да бъде така,както трябваше да си бъде.Дори  и скитникът влизаше като притурка на слънчевия пейзаж подхранван от тонове цветове.

  Трябваше да си спомня къде живея.Беше някъде в облаците,откъдето се виждаше просторът.Живеех в едно Ж.К. на 18-тия етаж на човекохранилището.Ходех бавно,но прибързано,оглеждайки се като в огледало и носейки себе си върху краката.

  Намерих дома,качих се пеш до горе.Бързах,тичах даже.Нямах търпение на отворя прозореца,гледащ към множеството.Пристигнах и запалих цигара.Сипах си питие,за да е по голямо удоволствието и зареях поглед в пространството.Обгърнах се за миг с ръцете си,погалих,после разроших косата си,погледнах се в огледалото,направих някаква гримаса и видях в образа си жив човек.Пуснах си музика.Слушах „Pink Floyd” с печална сила,но някак си не вървеше.Пуснах си Chuck  Shuldiner и бях обзет от енергия!!!Хванах бутилката и я изпрасках в огледалото,което се разби на не малко парчета.Емоциите ми проблясваха в промеждутъци.Отново взрях поглед,но този път в тавана.Той ми пречеше.Някакъв полилей висеше отгоре като изпразнен член.Около него имаше някакво орнаменти да всяват уют в душата,а и да е красиво за окото.Малко по надясно от увисналото,по точно в ъгъла,имаше капак и сгъваема стълба.Погледнах ги за известно време.Опитах се да отвлека вниманието си на друга страна,но не се получи.Станах,почудих се,отхвърлих тегловността си към стаята и взех Решението.

  Разгънах стълбата.Стъпало,две,три…,отворих капака.Струйка свеж въздух премина през цялото ми същество.Показах главата си.Вятър разпиля косите ми.Очите ми търсеха.Скоро целият бях горе.Душата ми проговори и каза:"Хей,човече!"

Бях високо,а надолу бе дълбоко.Отдолу всички бяха твари,живинки,в която група и аз попадах,но сега бях високо и бях висок.Лицето и ми премина през погледа,видях я в съзнанието но това бе по навик.Пребродих за миг времето,но майната му.Сега бях високо и виждах надалеко.Пристъпих напред и погледнах надолу,а после нагоре.Помислих две,три минути.Нямаше начин.Решението бе взето.

  Покривът,където бях се свързваше с отсрещния покрив с две около по 50 см. Широки метални конструкции,образуващи неволен мост над бездната.Легнах и започнах да пълзя.Адреналинът се бе вдигнал до мозъка ми.Страх ме бе,но вътрешно се радвах.Изминах около крачка разстояние.Може да се върна,да пък да не го направя?Обзет бях от вътрешно разполовяване,но все пак тръгнах напред.Бях изминал още пет,шест педи,след това още толкова и още толкова.Стигнах средата.Надолу в бездната,някъде там,се събираха хора.Привидя ми се някаква линейка,някаква пожарна кола и множество съдебни физиономии.Дали пък да не им направя кефа?!Броя до три и скачам.Хоп и готово.Едно,две,три и…започнах да крещя със всички сили и да гърча тялото си.Ужас и паника,раздор и недоумение обля хорската вълна.Едни искаха да ме спасяват,други да припадат,а трети да си гледат работата.

  Спрях,погледнах ги и се ухилих до уши.Продължих да пъпля,но този път по-бързо.Вече бях свикнал с височината,Педя,две,три,пет,девет и стигнах до другия край .Вълна от облекчение се разнесе из въздуха.Погледнах ги отново и се взрях неистово в емоцията им.Не след дълго обърнаха гърбовете си,облекчавайки усета си за трогателност.Позабавих се още минута,две и се върнах по същия път.Изминах около метър и реших да се изправя.Направих го бавно и внимателно.Погледите отново се събраха в тялото ми.Разпънах ръце,нежно ме погали вятърът,изпълних дробовете си със свежест и прохлада,вкусих свободата на безразличието,взрях погледа и ума си в синевата и полетях.Падах стремително с главата надолу.Изгубих представа за време.Животът бе мигове.Цветовете се размазаха,мислите се изгубиха,чувствата спряха хода си.Единствено дочух пулсиращия  ритъм на сърцето си.Адреналинът разбиваше капилярите ми.Главата ми  също пулсираше.Преди да стигна края силата ме върна рязко назад.Сега летях нагоре.Студени вълни прерязаха плътта ми,въпреки че нещо ме изгаряше в момента вътрешно.След няколко секунди полетях пак надолу.Това се повтори,потрети,попети и увиснах надолу с главата.Разсмях се грубо и неистово,махайки с ръце и показвайки среден пръст.

  Ластичното въже бе здраво захванато за мен.То ме чакаше и приветстваше всеки път,когато се сетех за него,а те ме гледаха учудено…

13.03.1998 г

София