Ръцете ти галеха полумрака.
Аз стоях неподвижен до ъгъла,скриващ сянката в самотата си.
Бе мокро и хладно,но потта все още бе на челото ми.
Трябваше ли да пристъпя и да се издам?
Ти ме търсеше-това го знаех,въпреки че бях убеден,
че вече нищо не разбирам.
Беше същата,непроменена с времето-косата,очите,устните,
мълчаливо шепнещи думите сред здрача напоен от сенки.
Коя бе ти?
Трябваше ли да се издам?
Няма коментари:
Публикуване на коментар