Бях затънал до колене в
кал.Не знаех защо,а и не намирах логична причина за това.Всичко ми
изглеждаше много странно.Кого трябваше да попитам?-„Туийн Пийкс" в нов
сериал.
Събудих се.Изпитах непреодолимо желание да се изкъпя.Съблякох
се,погледнах голото си тяло в огледалото-както винаги-шепа кокали и две
очи за идентификация,пристъпих под душа и взех да се пречиствам в
церемониален ред.Мислех си за елементарния вид свобода,за липсата,която
свързвах с обичта в неопределен порядък.Едно малко хаосче се забъркваше в
главата ми и постепенно блокираше мозъка ми поради липсващи алтернативи
за спасение.Къпех се бавно,с много топла вода и с много сапун.По този
начин сякаш донякъде освобождавах някаква част от себе си,някаква скрита
енергия.Очаквах да се почувствам различно,следващата ми минута да бъде
очакване.Облякох чисти дрехи,обръснах се ,сресах се .Оставаше да изляза и
да се случи нещо.Бавех се нарочно.Търсих едно друго,като че ли да
задържа момента на очакването.Три пъти гледах часовника,още толкова се
сресвах,проверявах дали дънките от две години ми стоят добре.
Резултат нямаше.Чувствах се окован от хора и
километри.Преодоляването на двете зависеше от възможността за реализация
сред първите,от тях пък зависеше възможността на желанието-да бъдеш
там,където искаш..Това да можеш е нещо.Гадното е,че след „реализацията"
се налага да се задържиш,за да продължава процесът,да се закотвиш и това
да ти стане система-реализация,доход,спестяване-излишък от задоволяване
на житейските нужди.Когато и последният пункт от системата се
изчерпваше идваше ред на Голямата Тъпота.Не знаех кой съм,къде
съм,,какво пра вя,дали някога ще изляза.Бъдещето ставаше неясно,а
спомените се избистряха.Идваше ред на изгубването на смисъла.В такива
моменти винаги бях на крачка от края..
Промяната?Къде и коя бе тя?Имаше ли я въобще по начина,по който я
исках?Не бях търтей.Бях мислещ,работещ,творящ и знаещ човек поне в
най-елементарния смисъл.Може би проблемът бе,че исках прекалено
много.Исках да се превъплъщавам,опитвайки се да достигна до хорската
вечност.Това бе във връзка с нещата,които исках да върша все
по-добре.Това бе необяснимият сртемеж да бъдеш някой в пространството,а
не във времето определено от начало и край.
Мисълта ми постоянно работеше.Нямаше ли край това?Как ли се
чувства мъртвецът?Дали е по-спокоен или ако вярвам на злорадите,той би
трябвало да остави тялото си да се запъти към Рая или Ада.Не става ли
след смъртта си човек пълна мисъл или дух,или равенство между двете?Кое е
вярно?Това е наркотикът,от който повечето се нуждаем-големият
въпросителен,за да бъдем будни.Човекът е тяло,а мисълта е Той.Трябваше
да взема мерки,трябваше да спра този стимулант,който ме активираше до
побъркване.Трябваше да поговоря с някого,да изхвърля за някой друг
момент вглъбяването.Нуждаех се да бъда бюро справки,с по-близките просто
да поговорим нещо разсейващо без да го поставяме за цел,но не и
по-сериозни теми.По някой път се събира премного лицемерие,а и трябваше
да има някоя въздействаща химия,която да натисне бутона за излизане от
черупката.
Дали всъщност не бях алиенирал?Все пак това са глупости от след
войната-депресии,лудост,диспансери,смърт.Не можех да си позволя да бъда
очужден,въпреки,че си мислех,че съм бил.Какво значи цялото това
объркване?Изгубване.Важното е това,което търсим.Когато и то
липсва,започваме да се мъчим да запълваме пространството с предсрочно
загубеното си вече време.Това ли е очуждението?Объркваме.Търсене на
объркването,страх,самота,егоизъм,зов за помощ без обратна
разписка.Всички виновни по случая да станат!Обществото ли?!Защо вечно
те?Безредици в смелия разум.Не е ли човек достатъчно силен?Защо не виним
единствено себе си?Не всички са болни.Жертви трябва да има.Това го иска
всеки ,за да се чувства горд.Очуждението е майсторът стягащ
кивота-сън,спокойствие,забрава.Безредици в смелия разум.Това е то.
А къде бях останал аз?Заех отново начална позиция-В2.Още един
шахматен двубой.Отново трябваше да се питам и поставям цели.Целта бе да
достигна В8 и от там да се превърна в нещо.Малцина го можеха.Все пак
това е цел.Всичко бе налице-имаше смисъл,имах възможност да се
боря,желание за момента също имаше,трябваше обаче и него да го поставя
за цел.Всичко бе чудесно.Единствено не знаех къде съм,освен,че съм на
В2.Това е апатия.Звучи глупаво,когато го казвам.Дали не се боях всъщност
от съществуващата реалност?Сигурно ме бе страх да погледна света в
очите.Може би пък ме мързеше или просто нямах желание необяснимо
защо.Все си мисля,че живеех единствено да чакам вдъхновението,което от
време на време получавах на порцийки.След като отсервирах,преосмислях
резултата стотици пъти докато добие напълно завършен вид,който да се
сервира във всякакво състояние.
Да пиша-в това намирах някакъв смисъл.Целта бе да раздавам
мисълта си,да я взимат в определена форма,да я оценяват,да я преосмислят
или просто да им допада.Мисълта се поглъща по-лесно и по
стойностно,когато я има черно на бяло.Някои просто не могат да говорят
това,което мислят-в смисъл липса на ораторски данни.Аз бях от този тип
хора.Знаех какво да кажа,но не улучвах времето и мястото,дори понякога и
човека.Това сме лошите оратори.Някои считат това за слабост,дори и
самите ние,но все пак да не забравяме,че какъвто и който и да е,аз или
той е някой,тъй като не може да бъде друг освен себе си,дири и в най-
невзрачната светлина.Всичко е лично мнение и избор.И най-безличният е
избрал да бъде такъв.Съзнателен или не,изборът си е избор.Аз не
защитавам слабия,нито го оправдавам,затова че е позволил да бъде
манипулиран,поради най-простата причина-не зная кой е и как да го
разпозная.
Душата ми се крепеше на творяща мисъл,чувства ,реална мисъл и
емоции.Всички те се мъчеха да се подкрепят взаимно,създавайки ми облика
като личност,която единствено аз познавах.Бях свестен,тъй като раздавах
себе си и не мислех,че някой би казал,че съм егоист,това не значи ,че
бях такъв,за какъвто ме мислеха.Всеки си има поне двадесет процента
собствени,зад които се крие в усамотението си и в тези гранички се
помества истинската личност.Там всеки е поне малко
крадец,злодей,самотник.Там противоречията се сблъскват помежду си и и
изкочат ли граничката,освобождават енергия,която задържана понякога,може
да подлуди човек.
Сега,когато пиша на тази тема,се сетих за въпроса,който често си
задавах:"Къде е звярът в човека,готов да отстоява и човека в
звяра,намиращ добрия компромис в злодея?"Отговорът бе лесен,макар да го
търсих дълго-двайсетте процента.От там черпих подкрепа,вдъхновение и
знание,за да мога да мисля и пиша.За да бъда злодей трябваше да се
понеса върху първичните си емоции.Те бяха груби,недодялани,отблъскващи
ме повечето.Не ги проявявах често,даже почти не ги изпусках,тъй като бях
свикнал да ги задържам дълбоко в себе си затиснати сред купища
представящо достойнство,морал и етика.Давех се в това сдържане.Трябваше
да обичам,за да ме обичат,да уважавам,за да ме уважават,да живея ,за да
имам полза.Често изпадах в нервни кризи.Усещах всяка клетчица как
пулсира,как се мъчи да задържи реакцията.Това бе голяма отрова за
истинското в мен.Времето в което живеех,нуждите,липсите по малко
запалваха фитилчето на голяма експлозия.Нерви и неврончета щяха да се
пръснат навред и да омазват лицата на смутените и засегнати.Това е
колкото освобождаване,толкова и отдалечаване,ако не и отново
очуждение.Какъв бе лекът?-Времето,примиримостта,хапче,което има
странични ефекти,които рано или късно се проявяват.
В мен живееха две вътрешни Аз.,които постоянно разгонваха
надеждите помежду си за някакво примирия.Аз манипулирах себе си.Как
можех да се боря с нещо,което колкото и реално да го нямаше,ме изяждаше
отвътре.Сънищата,мислите,боях се от тях.В повечето от тях едното Аз
отричаше другото,а то бе ужасното,безскруполното,вулгарното.Черният му
хумор ме отвращаваше.Унищожаваше всичко ценно в мен,всяко нещо,което
имах,караше ме и аз да отричам чрез това,което виждах с негова помощ в
представите си.Унижавах се.Върших безсмислени неща,които се превръщаха в
малки системички,ритуалчета,церемонийки и всичко това с вярата,че утре
ще бъде различно.Неговите обещания ме подлудяваха.Те бяха прости,но
нужни,за да мога все още да се държа на краката си.С невероятна сила ме
заплашваше,изнудваше ме.Глупаво е ,но бе страшно силно.Кое бе ти?!Те ли
те натрапиха или аз те създадох?Ти бе родено от страха,безпомощността,от
побъркването,от безизходицата,в която отдавна попадах,където бях
слаб.За мен ти бе ангел и бич.С теб единствено и откровено
разговарях,към теб се обръщах за помощ.Все пак ти бе мое Аз,но исках да
си мъртво.Ти парализираше действията ми.мислите ми,поставяше движенията
ми извън разумен контрол,но в определени среди.То ме правеше лицемер.На
различни места се държах различно.Хората не ме познаваха по един и същи
начин.Раздвоявах съзнанието .мислите действията си.Смесех ли личностите
от различните обстановки,ставах за околните странен,различен с
обикновения им познат.Бях една голяма черна дупка,в която можеш да
бръкнеш,да опипаш нещо,но да не можеш да определиш какво е.Познаваха ме
единствено по нещата,които по някой път вадех от там и им ги показвах,но
никой не знаеше дали те бяха мои.Това бе интересно за тях, но само
частично,защото не вярвах да си затормозят главите с подобен род
изследвания.Тази вътрешна манипулация бе лудост,в която живеех сам…
Видях,че няма смисъл от изповед.Сам бях това,което
бях.Денят,когато седнах и преосмислих всичко ,ми даде вярата да
бъда.Дали някога това,което написах и продължавам да пиша ще бъде
завършено,не знам.Това зависи единствено от времето,което по някакъв
начин приемам,въпреки мъглата, в която вървя.Направих опит за някаква
концепция на съществуването,колкото и всъщност да се недостатъчна и
несъвършена.Това бе моята мисъл,която е моят живот,защото тя определя
действията ми в битието,а не провокация,за разкриването на някакъв
„Аз".Надявам се с това да бъда полезен и нужен.
Завършено-24.02.1997
гр. Тетевен
Няма коментари:
Публикуване на коментар